Поколението ни беше с огромен късмет заради учителите – безсребреници, които даваха всичко от себе си, за да ни научат на медицина и хирургия
В навечерието на 50- годишнината на МУ-Плевен, започваме рубрика, която е посветена на лекарите, които са завършили университета и го прославят не само в България, но и по света. Един от първите ни събеседници е проф. д-р Цветомир Луканов, който е роден в Троян. Той е завършил средното си образование в старопланинският град, а след това изучава медицина в Плевен. Завършва с пълно отличие и е носител на приза „Златен Хипократ“, а малката пластика, връчена му на дипломирането с плевенски автор, следва детският кардиохирург навсякъде.
В последствие проф. Луканов, печели място за специализация в Национална онкологична болница, където работи 5 години, до придобиването на специалност обща хирургия. През цялото време е изчаквал да се открие място за сърдечна хирургия, тъй като това е негова мечта от дете. И реално тя се осъществява през 1998 г., когато започва работа в Клиниката по детска сърдечна хирургия и за вродени сърдечни пороци към Национална кардиологична болница /НКБ/, по-известна, като Трета градска болница. Междувременно, още като лекар в онкологичната болницата е посещавал няколко пъти университета в Хайделберг, за да участва в различни научни проекти и проучвания. Така се стига до момента, че в Хайделберг се търси нов сърдечен кардиохирург, а проф. Луканов, се оказва човекът в подходящото място и време. Така до ден днешен, проф. Луканов, е в Хайделберг. Той не е имигрирал никога, а просто е отишъл в Германия, за да продължи делото на тамошните лекари, които имат над 60 годишна история в кардиохирургията на вродените сърдечни аномалии. Не е типичният емигрант, отишъл в Германия, заради икономически причини, а е там заради делото на живота си. В Хайделберг, българският професор развива и доусъвършенства това, което са правили преди него три поколения лекари.
–Проф. д-р Луканов, с Вас разговаряме в навечерието на половинвековния юбилей на МУ-Плевен. Вие сте един от възпитаниците на университета, които носят славата му по света. Кажете ни, защо избрахте преди години да учите медицина?
-Спомням си, че нямах никакви колебания. Моите съученици искаха да станат космонавти или инженери. Докато аз винаги съм бил сигурен. Исках да стана непременно хирург. В рода си нямам медици. Виновен, образно казано е филм от 1977 г. на режисьора Иванка Гръбчева и сценариста Георги Данаилов, който се казваше „Хирурзи“. Филмът ме зашемети, а от там нататък това беше моя детска мечта, макар и да нямах още 10 години. След това докато учех в гимназията в Троян, всичките ми преподаватели активно подкрепяха мечтата ми. Набавяха ми непрекъснато интересна литература по темата- книги, изрезки от вестници или списания. Всичко съвпадна и с делото на проф. Чирков, през 80-те години, когато той създаде модерната кардиохирургията в България, която беше на европейско и дори световно ниво. Така в мен се създаде един ореол на възхищение в професията на хирурга. Не си спомням, да съм искал да бъда друго освен хирург.
–Какви са спомените ви от обучението в Плевен? Кой запали любовта ви към хирургията?
-Само хубави спомени имам от Плевен и то не по логиката на старата традиция, че лошото се забравя, и остава само хубавото. В МУ-Плевен, нашето поколение имаше изключителен късмет, защото градът е място, в което идват млади и страстни хора, да се обучават на медицина. Имах невероятният късмет да попадна на учители, които ме заразиха със страстта си към хирургия и медицина. Хора, които бяха готови да разделят с теб всичко, което знаят и могат. Те бяха хора – безсребреници, които не го правеха за пари или друга облага. Нека спомена малка част от тях, а това са д-р Венцислав Грозев, проф. Георги Байчев. За съжалеиние между нас не са д-р Росица Георгиева и д-р Хинков. Те формираха в мен жаждата за наука и хирургия, още като студент. Обучението ми мина под тяхното ръководство и целта им да науча изключително много още като студент. За това, на каквито и конкурси да се явявах в Германия или България, аз бях сигурен, че съм подготвен на високо ниво от плевенската хирургична школа. За нея мога да кажа само, че е една от най-добрите в България. Всеки от учителите ми е оставил видима следа след себе си в медицината. Дори сега, аз разказвам в операционната случаи на колегите ми, които са от цял свят, какво съм научил от менторите си в Плевен. Хубавото на Хайделберг е, че в него е най-старият университет в Германия, който е на над 600 години и имам шанса да избирам сътрудниците си, които са сред най-добрите. За тях моите учители не са абстракция, те знаят имената им, както и какво съм научил от тях, а студентите ми научават от мен. Човек остава да живее в медицината, чрез името, което си създава. Добре е, да се подчертае, че има лекари, които правят всичко, за да придобият три или четири буквички пред името си – доц. или проф., което те смятат, че е някаква слава. Има обаче хора, за които титлата доцент или професор, които от латински означават обучавам и предавам, са реални и те приемат мисията си с такава цел. Имах огромен късмет в края на 80-те и началото на 90-те години с такива учители в Плевен. Те ми дадоха шанс, а знанията се опитвам да предам и аз сега на студентите ми в университета в Хайделберг, въпреки, че времената са различни, и по-особени. За мен Плевен и хирургичната школа си остават в сърцето ми. Аз имам дълг, към университета и медицината в Плевен, макар, че не съм върнал дори малка част от това, което съм получил.
–Това ли е причината често да сте гост на различни мероприятия в университета?
-Абсолютно! Човек се връща винаги към корените си. Активно създавам интерес у колегите ми в Хайделберг към Плевен и България. Имам възможност да посещавам и избирам да участвам в различни световни конгреси, но когато получа покана за мероприятие в Плевен, чест е за мен е да го посетя. Няма значение дали е студентска конференция, АГ-училище или друго събитие, не бих го пренебрегнал. Ако лично нямам възможност да присъствам изпращам мой заместник, който предварително подготвям за това какво означава Плевен за мен.
–Проф. Луканов, какво е, да видиш тревогата в очите на родителите, а после и облекчението им, след успешно лечение на новородено със сърдечно заболяване?
-Професията ни е много деликатна. Особено частта, която засяга вродените сърдечни малформации, тъй като става въпрос за живота на много малки деца и такива, които трябва да оперираме в първите дни и месеци от живота им. Стресът за родителите е огромен, защото те са млади хора, за които често това е първата им рожба. Когато се сблъскат с диагнозата вроден сърдечен порок и научат за предстоящата операция, често за тях това е най- критичния момент в животът им. Няма по-голяма човешка трагедия от това да загубиш дете. Човек през живота си губи родители, приятели, връстници, което приемаме за даденост, но загубата на дете е против разбиранията и законите в природата. За това при нас завръзката е такава, че се работи на абсолютният максимум. Операциите ни са дълги и продължават 6,7, 8 часа, а натоварването е огромно. Тежестта върху раменете на опериращият хирург не е 3-4 кг., а се усеща, като тонове. За това пък благодарността на техните семейства е огромна и не се забравя за цял живот.
–Да се върнем на въпросите за Медицинския университет, как намирате настоящото му развитие?
-Според мен една сериозна привилегия на Плевен, е че ректорите на университета в голямата си част са от хирургичните специалности, и като правило, те са способни смело, и бързо да вземат решения. Видими са модерните технологии, с които се развива университета в Плевен, изпреварващи редица Европейски университети и всичко това на фона на икономическа криза. Мисля, че това дава основание за гордост.
–Какво бихте пожелали на Плевенската Алма Матер в навечерието на юбилеят?
-Не съм много силен в пожеланията, но нека университетът върви все така напред и да дерзаят. Университетът в Хайделберг, може да е на над 600 години, но в много отношения, той и много други Европейски университети могат да се поучат от Плевен.
Пожелавам им да вървят все така и смело напред!
